В тази публикация в блога можете да научите повече за живота на английския астрофизик. Той е най-известен с това, че потвърждава теорията на относителността на Айнщайн!
Кой е Артър Едингтън?
Сър Артър Едингтън е виден английски астрофизик от началото на 20-ти век. Той е може би най-известен с наблюдателното си потвърждение на общата теория на относителността на Айнщайн и огъването на светлината, дължащо се на гравитацията. Неговото ранно приемане и популярни изложения на теорията на относителността спомагат за популяризирането на теорията и разпространението на нейните идеи в англоезичния свят. Същевременно той спомага и за развитието на първото истинско разбиране на звездните процеси и вътрешната структура на звездите и установява границата на Едингтън, която диктува естествената граница на светимостта на звездите.
Артър Стенли Едингтън е роден на 28 декември 1882 г. в Кендал, Северна Англия. Баща му, квакерски учител, умира от тиф, когато Едингтън е едва на две години, и семейството се премества в Уестън-супер-Меър, където той израства в относителна бедност. От 1893 г. до 1898 г. той посещава училището Brynmelyn School, където се отличава, особено по математика и английска литература.
Академичните му постижения му спечелват стипендия за колежа „Оуенс“ в Манчестър през 1898 г., където бързо се насочва към физиката. През 1902 г. той получава първа степен по физика и получава стипендия за Тринити Колидж, Кеймбридж, където негов преподавател е видният математик Р. A. Херман. Получава бакалавърска степен през 1905 г. и известно време се занимава с изследване на термойонното излъчване в Кавендишката лаборатория и преподава математика на студентите от първи курс по инженерство.
През 1906 г. Едингтън се насочва към астрономията, когато е назначен за главен асистент на кралския астроном (тогава Уилям Кристи) в Кралската обсерватория в Гринуич. Той разработва нов статистически метод, основан на видимия дрейф на две фонови звезди, който му печели наградата „Смит“ през 1907 г. и стипендия за Тринити Колидж, Кеймбридж. През 1913 г. е повишен в Плумиански професор по астрономия и експериментална философия в Кеймбридж, а през следващата година е назначен за директор на цялата обсерватория в Кеймбридж, както и за член на Кралското дружество.
По време на Първата световна война Едингтън се бори горчивината на войната да не се отрази на астрономията и като квакерски пацифист многократно призовава британските учени да запазят предвоенните си приятелства и колегиалност с германските учени. Когато през 1918 г. най-накрая е призован на военна служба, той претендира за статут на възразяващ по съвест и само навременната намеса на кралския астроном Франк Дайсън и други водещи фигури позволява на Едингтън да избегне затвора заради възгледите си.
Като секретар на Кралското астрономическо дружество по време на Първата световна война, Едингтън е един от първите, които получават серия от писма и документи от холандския физик Вилем де Ситер относно новата обща теория на относителността на Алберт Айнщайн. Едингтън е един от малкото британски астрономи, които имат математически умения, за да разберат правилно теорията (и желаят да се занимават с теория, разработена от немски физик), и бързо се превръща във водещ защитник и изразител на относителността във Великобритания. Наблюденията и снимките на Едингтън на слънчево затъмнение на африканския остров Принсипи през 1919 г. на практика потвърждават предсказанията на Айнщайн за леко изместване на звездната светлина, причинено от гравитационното поле на Слънцето. Това потвърждение на огъването на светлината, преминаваща в близост до Слънцето (както предвижда теорията на относителността), е обявено по онова време за убедително доказателство на общата теория на относителността, въпреки че в ретроспекция то далеч не е убедително.
През 1916 г. Едингтън започва да изследва възможните физични обяснения за променливите звезди Цефеиди и да развива първото истинско разбиране за звездните процеси, като разширява по-ранната работа на Карл Шварцшилд за радиационното налягане и доказва, че вътрешното топлинно налягане на звездата е необходимо, за да се предотврати предизвиканият от гравитацията колапс на газовата сфера. Той определя така наречената светимост на звездата на Едингтън (или границата на Едингтън) като точката, в която вътрешната гравитационна сила е равна на външната радиационна сила на континуума, при хидростатично равновесие и сферична симетрия. Той доказва, че почти всички звезди, включително гигантите и джуджетата, се държат като „идеални газове“ и че вътрешната температура на звездите трябва да е няколко милиона (а не хиляди) градуса. През 1924 г. той открива емпиричната зависимост между масата и светимостта на звездите, според която светимостта на една звезда е приблизително пропорционална на общата маса до степен 3,5.
Когато Едингтън се запознава с работата на Жорж Лемайер (1927 г.), която постулира разширяване или свиване на Вселената, и с работата на Едуин Хъбъл върху рецесията на спиралните мъглявини, той бързо става ентусиазиран поддръжник на космологията на разширяващата се Вселена. Въпреки това той отхвърля модела на космологията, известен по-късно като Големия взрив, като „твърде неестетично рязък“, предпочитайки космологичната константа на Айнщайн, за да обясни еволюцията на Вселената от статичната Нютонова и Айнщайнова Вселена до сегашното ѝ разширяващо се състояние.
Книгите и лекциите на Едингтън са изключително популярни сред обществеността, до голяма степен благодарение на неговото ясно и увлекателно изложение. Самият Айнщайн предполага, че книгата на Едингтън от 1923 г. „Математическа теория на относителността“ е „най-доброто представяне на темата на какъвто и да е език“. Книгата му от 1926 г. „Вътрешният строеж на звездите“ се превръща във важен текст в обучението на цяло поколение астрофизици. Популярните му трудове по теория на относителността и квантова теория го превръщат буквално в нарицателно във Великобритания между двете световни войни.
По-късно в живота си Едингтън (подобно на Айнщайн, Дирак и други) продължава да търси така наречената от него „фундаментална теория“, която би могла да обедини квантовата теория, теорията на относителността и гравитацията. Въпреки че не завършва тези изследвания преди смъртта си, някои от неговите несигурни или изоставени теории са в основата на много съвременни опити за разработване на голяма единна теория, а много от неговите по-интуитивни и изследователски теории впоследствие са потвърдени от емпирични наблюдения.
Едингтън е посветен в рицарство през 1930 г. и награден с Ордена за заслуги през 1938 г., както и с много други отличия от астрономически дружества по целия свят. Той никога не се е женил. Умира в Кеймбридж, Англия, на 22 ноември 1944 г. на 61-годишна възраст и е погребан в гробището Ascension Parish Cemetery, Кеймбридж.
Намерете повече за него в следващата ни статия: Кой е бил Стивън Хокинг?